ЧАКАНЕ

Гледам докато следващия връх ги скрие. Очите ми ще изтекат.
А те стоят там на върха, гледат далеко към Пловдивското поле та чак към Одринските пътища и чакат. Очите им отдавна са празни, душите им са изсъхнали.
Най-възрастната, Катерина, най-отзад, но вижда и чува надалече. Чака Камен. Турците след бунта го завлякоха с другите, ще ги съдят.
Студ не усещат ако, че по високите върхове на Средна гора са побелели, вече от сняг.

1. Камен сигурно ще е най-отпред, като се зададат. Яко е момчето ми. Дано само не са му потрошили кокалите пот бой. Той знае, че ще го чакам. Знае!

Баща му го заклаха в Драгулин. Бог да го прости! Обичаше си децата. Та нали заради Атанас, по-големия – се спусна от гредите с вилата връз турците що дърпаха момчето. Колко прободе тя, не видя, но турците пуснаха Наско и той избяга нагоре по дерето. Насякоха баща му. Кървища и месо отскачаха от него.
А Камен, ще си дойде. Непременно ще си дойде. На няколко метра от нея с непрестанни въздишки се взираше в далечината Дула. Тя чакаше цялата си челяд. Хората й казваха, че мъжът и Димитър, и по-големият й син са посечени на Стрелешкия път. Не може да ги хванат турците. Всичко може – само това не! Стоян сигурно от Фелибето ще ми донесе нещо. Или момичетата. И двете са къщовници.Турците ги държаха две седмици в долното училище. После малката едвам я качили в талигата – „трудно ходела”.
Ето ги моите хора – въздъхна тя – вгледайки се в далечината в някакви храсти.
„Колко много пътища водят до Панагюрище, отвсякъде могат да се зададат се утешаваше Койна – шарейки с поглед по безкрайната шир.” Когато се зададоха турците тя беше отсреща на Свети Никола – на табийте. Носеше храна за стражата. Бътовското поле – Динлюка и Кошутек почерняха. Зурни и тъпани стреснаха всички. Койна побягна към града, при децата, между първите. Трясъците от черешовите топчета върнаха назад побегналите мъже.

После, като че ли настана по-страшно и от „Ада”. Писъци, кървища и пожари.
Завлякоха и нея в долното училище, но малцина от читаците се спираха на нея. Постоянно вкарваха по-млади и по-хубави. След няколко дни я изритаха, но там останаха дъщеря й Любка и снаха й. Какво ли е станало после с тях? Синът и беше пратен за пушки към Одрин, но буната почна преди да се върне. „Боже, какъв късмет ако се върнат и тримата заедно” – усмихваше се като в просъница Койна и диплеше какво ще правят като се върне и Стойно – мъжът й от войската на Господин Бенковски. Най-отпред беше Тинка – най-малката. Тя не беше на себе си. Въртеше глава ту към далечината, ту назад към ниското долу, където чакаха старци, баби и деца. С почти смъртна усмивка безгласно шептеше. „Идат! Юмер ги води. Юмер носи печени пилета.”
Това дете-жена беше трудно. Наближаваше му да ражда Свръх силите си то се качваше на върха най-отпред и с ледената си усмивка въртеше глава. Нямаше си вече никого. Баби се опитваха да го оправят с разни буренаци, но му замъглиха главата нацяло.
Сега и то чакаше. Чакаше Юмер да донесе на това невинно щураче пиле.

Пак се яви върхът. Там са!
Чакат!
Ще чакат, докато зад тях е Панагюрище.