КОПЧЕТО

           
Що да правя, бе мама му стара, що да правя?
Изяде ме това момче. Изяде ме. Аз го имах за балама, а тя каква излезе? Аз съм бил баламата – и то голяма. Хм...
Пасем овцете. В една кооперация сме там в махалата. Бай Станчо взе да влачи маратонките от внук му и си остана. На неговото място дойде. На неговото място дойде Цоко. Като разтуриха текезесето то се подмяташе из селото. Викам си „Добре дошло” – нали е по-младо ще завръща овцете оттук-оттам.
Видеше ми се малко метиляво – такова едно свито. Много-много не приказваше. И как с тоя кофар на устата и минава муцуна взима такава хубава жена не мога да си го обясня. То не жена, ами... На един дал Господ, дал – та им артисало чак. Абе отвсякъде жена.
Където и да седнехме по полето, аз го почвам за Мичето – жена му де.

1. Цоко, това невесте, байовото, иска работа, ама яка работа. Не трябва да го оставяш ни за момент да се сети за друг. Ама ти по цял ден се фърляш по овцете и сигур вечер няма време за друго, а?

То върти копчето на куртката, подсмихва се и зее към овцете. Всеки път го подмятам така – то си играе с копчето. А копчето му само едно. Как се не скъса от толкова въртене – незнам. И така всеки път – аз го дрънкам за Мичето, а Цоко си играе с копчето и се лези.
Добре, ама честичко започнах да го пращам до село – нали е близо.

1. Иди – викам му, Цоко до кака ти Пенка и й кажи да затапи порциона, че нещо ми е...

Па не чака и да му повторя. За една цигара време и ето го носи ракията цъфнал до ушите. Ама хич не съм се сетил, че от ден на ден цигарите ми се увеличават. Ма нали ги пасем на различни места – де ще ми дойде на акъла.
По едно време ме свиха бъбреците. От лежането по слоговете ли беше, от що ли не знам, ама не се траеше.
Влязох в болница. То изследвания, то инжекции – колкото си щеш. Запознах се с други хора – най-различни бе. И нали съм на ново място, интересно ми, забравих и овцете и Цоко и Мичето. Там какви Мичета имаше...
Идва към края на месеца на свиждане братчеда Коста.

1. Братчет, ми аз не знаех, че си болен, бе. Я се стегни, че цяло село шумоли, че като си в болницата и, че Цоко... Ей, ми ти правиш ли си сметка, че трябва да излезем някоя вечер и отскубнем зайче или нещо по-едро?
2.  Чакай, бе, чакай малко. Какво Цоко? Като, че ли ми запуши в централата.

Бе, тоя Коста в болницата не е влизал друг път. Като почна да се върти.

1. Какъв е тоя копчелък, бе брадчет? Сигнализация ли е? Това твоето шкафче ли е? Е сега ще ти мушна в него една работа – петдесет и два градуса.

Какво ли още не дърдори, ама аз го паса – крие си очите от мен.

1. Кони, пак те питам. Не ме карай да стана и да ти изскубна езика. Какво цялото село и Цоко?
2. Бе, мани го това теле, бе. Има жена като от конкурс извадена, а... Тая жена, брадчет може цяла казарма да изпоти. Ама и ти ката ден го пращаше у вас за ракия.
3. Каква ракия бе, то само лижеше от шишето и си въртеше копчето.
4. Ох, брадчет, как да ти кажа? Ти като влезе в болницата, то ги пладни в някое дере и на галоп – право у вас – по навик, бе. Бе, не се ядосвай! Кака Пенка как се разцъфтя, някои копчи на блузата излишни. Ама хорски приказки. Да не го вземех навътре, ей?
5. А, Мичето, Мичето?
6. Ох, това Миче, брадчет, го сънувам. Не знае ли, прави ли се, не знам ама онова с копчето си гледа работата.

Пак удар. Под пъпа. Ще му видя сметката.
Дадох зор, че съм здрав.
Прибирам се, слизам от рейса. Пена ме чака на спирката с цепотина от ухо до ухо. Що да правя сега? А? Гледам, до паметника Цоко. Ухилен и рие с крак. Викам си „Въздръж се юнако”, че ако го налетиш какво ще стане – дреп и едно копче. Мамка му. Сложих каскета „на кръв” и тръгнах към него. Някои ме хвана за лакътя – Пенка.

1. Недей. Ела да си идем дома. Ти трябва да си почиваш. Ще ти зашия едно копче и ще си полегнем.

Гледам Цоко. Копчето му го няма. Стърчат конци от мястото му. А то се не сеща и да побегне. Бях го зашил за паметника като копче.