ПАРИТЕ

Почивка. Всички се умориха. Единият, по-слабият, по-старият от бой, а другите трима – да бият. Биячите запалиха цигари и подхванаха разговор. И на него му се пишеше но всичко по тялото му беше смляно от бой и не можеше да мръдне.

  1. Начи аз при толкова лобут немоа издържа – казваше младежа с чорапа на главата.
  2. Започнах вече да се съмнявам дали ще намерим вече парите. Всичко проверихме и нищо – дишайки тежко въздъхна най-упоритият от тримата.
  3. Има, бе. Не може да няма. Има! – кротко процепи другия.

Коцето леко се помъчи да изправи раменете си та да взима въздух с по-малко болки, но те се увеличиха и той зае старото положение.
Та на него ли се случи тази беля на главата. Беше чел и слушал за тези работи, но като за нещо далечно, което не го засяга. „Какви пари бе, момчета!”- мислеше си Коцето между болките. „Какви пари! Бай ви Коцемного отдавна – от дете – знае, че умрелия го слагат в сандъка без една стотинка в джоба. Дядо му, баба му, баща му, майка му и колко още приятели и познати са заровени с празни джобове. Та бай ви Коце да държи пари на склад – да не е луд. Колкото пари имаше ги даде на двете си дъщери, че зетьовете – кой когато дойдеше оглеждаше скришом чекмеджетата и кьошетата. И най-вече за внучетата.
А пари, че имаше – имаше. От „Асарел – Медет”.
- Като има, кажи къде са де! – продължаваха разговора си тримата.
- Бе вие знаете ли бай ви Коце как пируваше, а? Какви подаръци правеше на мадамите, а? Тогава тия номера с мастиите ставаха малко по-така щото минижупите бяха под око.
Този, с чорапа на главата, Коцето веднага го позна – още щом влязоха. Що пари му е совнал – не е правил сметка. Но тогава пари – бол. Даваха хората. Първом беше на „Медет” шофьор, на новите белази. Работа до спукване, ама щом си на белаз дават – пари, абе и малко политика трябва да е имало. После отиде на „Алсарел”. Нови колеги, големи коли, и пак работа до откат. Началниците, като навсякъде. Едните свестни хора, порядъчни, народни и разбрани. Други бяха кучета – хапат зад тях, лазят пред по-големите. Е, той проблеми не е имал щото си гледаше работата. Нали затова е дошъл. Ми дадоха му хората голяма кола и той се грижеше за нея като за московеца си. И преизпълняваше плана. Дадоха му апартамент в Пловдив. Близо е до селото му. Е – е това, къде щеше да спечели на друго място. И пари му даваха доволно. Преди стържеше джобовете за цигари и отминаваше заведенията гледайки на другата страна. Вярно излезе, че много хубаво – не е на хубаво. Неговото Тинче живееше вече в пловдивския апартамент с момичетата им. Към края, при всяко негово прибиране, преди лягане почваше да й става „Нещо ми е неразположено”. Голямото момиче се притискаше към него и плачеше щом останат насаме. Значи то е разбирало вече. И Коцето се сети какво става – не е дете, я. „Трябваше да и разгримирам фасона, ама от мен да мине, сефте ли ме минават!” На съда тя врънкаше, че той не е цвете за мирисане, че тя добре го познава, че бил женкар, че като ходила при него в Панагюрище го познавали всички келнери и най-вече келнерките. И така готиното Тинче се запиля по Европата, като остави момичетата при баба им на село.
Бе той, вярно, не беше и той цвете за мирисане. Рядко си е лягал сам. Пък и пръстите му бяха много редки.
Така минаха годините. Момичетата пораснаха, учени недоучени – омъжиха се. Старците, като че ли това и чакаха – един по друг се поминаха.

Страшна болка се вряза в гърба му. Бяха започнали пак. Ритаха го отвсякъде.

  1. Слушай човече, или парите или живота – говореше някой от младежите над главата му.

„Пари нямам” – си мислеше Коцето. Той вече нямаше достатъчно въздух да им го каже на глас. Пък и онова с чорапа на главата – нямаше да го остави жив. Той го позна. Беше момче на братовия му баджанак – лигльо и тарикат, мързел и некадърност на едно място. Как да им каже, че парите от къщата на старците в селото не бяха много и ги профука набърже! !е от ден на ден всичко е вече скъпо! Че само едно идване тук до хижата на лозето самичък му е колкото една селска пенсия. Ами ако довлече и някоя? Да не би пък да се надяват на парите от пенсионирането? Малее, че то не си спомням всичко поред – то беше банкети, подаръци ана внуците, на дъщерите – пак поркане. И така сега от дата на дата до пенсията, Тя не е малка но малко време я взимах. Няма да ме оставят жив. Лампичката ми май, че едва мига...
Петък вечерта един от комшиите беше дошъл от Пловдив. Намери Коцето и веднага се обади на органите.
Съдебния лекар с помощника си – с инструменти едвам отвориха едната му ръка свита в юмрук. В нея намериха една позлатена значка с надпис „Първенец”.