ТАНЯ ОТ БЪЛГАРИЯ
Степан биеше конете като луд. Вечната му усмивка я нямаше и на лицето му се виждаше само ярост.
Станка беше прегърнала трите деца – загърнати хубаво в кожусите. Те като, че бяха онемели. Разбираха страшното положение по очите на майка им.
А вълците тичаха след шейната без да изостават или избързват като да казваха – „Всички ще изядем – вие сте наши. Няма да ни избягате!”
Степан беше изстрелял патроните. Така и не разбра дали е ударил някой защото трябваше да гледа и напред. Треперещата майка се взираше ту в бягащите след шейната зверове, ту в захлупените дечица. А и студът като, че свиреше в този предколеден ден.
В България тя беше слушала, че вълци нападали животни на хората, но това бяха приказки на по-големите, неща по-далеч от нея.
За първи път тя излезе от селото когато Степан я метна на коня – накичена, радостна и тръгнаха към далечната голяма и студена страна. Как да не тръгне с него? Той беше най-хубавият солдат, най-напереният и най-веселият.
Него и още двайсетина войника оставиха в селото им защото все още из горите се скитаха изгубени и гладни турски войници. Такива заклаха чичо й Стефан и още шестима човека от селото за храна. Дали тези аскери не са участвали предната година по време на Буната? Тогава убиха баща и на табията.
Беше страшно! Първи се разбягаха тези, които надигнаха селото и имаха коне. След тях –останалите. Турците ги настигаха, застрелваха или посичаха. Селото опустя. Всичко живо се беше изпокрило. И в най-гъстите пущинаци можеха да се чуят детски гласчета и отчаяни въздишки.
В близкото село имаше вирове с гореща вода. Там завличаха хубави невести, моми и момчета. Събличаха ги голи, бутаха ги във вировете и свободните от клане и плячкосване турци скачаха при тях и започваше адската азиатска мръсна гавра над най-невинните в буната ужасени хора.
Руските войници завариха селото полу-празно. Изплашените люде не знаеха какво да правят, но като слушаха нощно време свирните и песните им – на групи на групи се прибраха всички. Радостта беше безкрайна. Солдатите бяха трогнати до сълзи от страданията и всеотдайността на тези мили хора. И най-бедните намираха с какво да нагостят и напоят поканен войник. Веселбите нямаха край. Песните и игрите не спираха. Егор свиреше майсторски на балалайка, Степан пееше до забрава а другите припяваха и играеха. Заедно с тях – забравили мъката си – запищяха гайди, забълбукаха кавали, извисиха се и сладкогласните песни на селяните. Степан чу Станкиният глас и тя го плени и с погледа си. Тя го харесваше. Веселия песнопоец я поиска от майка и. Скоро получиха приказ – групата им да съпроводи един обоз до Русия. Раздялата с близките и селото остана като в мъгла у младото момиче. Тя беше в оная сладка омая – Обич!
Преди да влязат в Русия, при едно мътно пиянство, съпровождащите обоза войници на Степан избиха талигарите и двамата офицери. Всеки от тях откара за родния си дом по две пълни каруци с разни домашни потреби, които бяха плячка за по-горни чинове.
Първото си момче Станка кръсти на бащата – Степан. Второто на приятелят му Егор, а най-малкия на нейния баща – Иван. Мъжът и продължаваше да е все така весел и шеговит. Пиеше с мярка и като усетеше, че ще прекали – лягаше върху модерния турски гардероб и заспиваше. В гардероба си беше подредил рендета, свредели и други инструменти.
Станка я приеха с радост от голямото семейство на мъжа и. В цялото село я наричаха на галено „Таня из Болгарий”. През малките лета работеше неуморно в къщи и на полето а през дългите зими чевръстите и пръсти не спираха да плетат, шият и щавят кожи.
А Степан така майсторски разказваше случки от войната, че всички се превиваха от смях. За него най-забавно беше когато хванали турци в плен. От безизходното положение някои обличали селски дрехи и започвали упорито да се кръстят като християни пред руските щикове. Но този номер бил известен вече – събличали голи всички от кръста надолу за уверение и започвал големия цирк. Разказа просълзяваше всички от смях за позлатените пагони, екселбанти, ордени, саби и кльощавите проскубани задници. Егор вземал балалайката и карал смаяните пленници да играят – иначе ще ги скопят. А те от усърдие играели даже, когато не ги карали – само някой началник да спре поглед върху тях.
И така изминаха десет години от войната. На пет – годишнината у тях идва Егор с две шейни домочадие. Тогава Станка беше трудна с второто дете. Цялото село празнува до побъркване. Сега те му отиваха на гости – за Коледа. Уж не е далеко – един ден път – но!... Пусти вълци!
- Его-о-о-р! Идваме-е-е-е! – крещеше Степан. Таня, виждаш ли дим е хей там? Замириса ми на печено-о-о!
Но Станка гледаше обратно. Към вълците. На конете силата ли беше намаляла или зверовете усилиха своята, тя не знаеше но те наближаваха все по-бързо и по-бързо. Степан, вече прав, крещеше и биеше конете с всички сили.
Ваньо, най-малкият си беше отвил главата и гледаше с ужасени очички към наближаващата смърт.
Нидо децата, нито Степан видяха какво стана.
След малко от селото на Егор се чу един дълъг, грозен и разкъсващ сърцето вик:
Даже свирепата грамада сред свирепата пустош се стресна.
На другия ден щеше да е Коледа!