ЗА ЗАСЛУГИ
Такова погребение малцина бяха виждали. Хубаво погребение!
Пред мъртвеца един от внуците носеше възглавничка с ордени. Пред него – деца с венци, а най-отпред попът. Без поп не можеше. Духова музика свиреше – военна. На трънясалите гробища имаше и слово. Мнозина от по-младите изпращачи подпитваха като какви заслуги има дядо Годо, та е тая голяма почит. Той беше един от най-кротките хора в селото. На мравката път не минаваше. Знаеха го като постоянен вардиянин в ТКЗС-то. От ранна пролет почваше я на язовира, я в градините, лозарските масиви или на бостана – та до късна есен. Всички го знаеха с вечната му усмивка. Знаеха, че на закуска си дроби попара с вино. Дребен, усмихнат и кротък човек. Това беше дядо Годо. За някакви геройства – никой не знаеше.
Но ордените не бяха дадени за усмивката му. В европейската война много пъти след него се промъкваха войниците и изненадваха противника. Офицерите се стъписваха от неговите предложения, но му се доверяваха. Когато се застояха на позициите, Годо хващаше „езици”, които отчаяно разказваха всичко, що знаеха. В щаба бяха доволни и пред по-големите от тях се представиха като големи стратези.
Между окопите на френците и българите имаше една огромна поляна, в средата на която лъщеше малко блато обрасло с върбови храсти. Годо и подбрани войници издебваха, когато дойдат от френските окопи да си налеят вода, и щом е възможно, хващаха по някой от тях.
Веднъж изпратиха него и Йордан да напълнят с вода колкото манерки могат да носят. Него – защото е дребен, опитен и съобразителен, а Йордан – смел, силен и необуздан македонски разбойник. Времето сутринта беше удобно. Голяма мъгла – в очите да ти бръкне някой, няма да го усетиш. Годо водеше. Беше сигурен, че в тази мъгла около големия гьол няма да има никой. Френците още спят – те са изискани хора.
Как ли са децата му? Много време стана от както е на фронта. А, ето, ще минат. По тази пътека се стига до бистро място. А Петра? Боже, пази ми дечицата и Петра! Ето го мястото – бистро и чисто.
„Дано издържи, милата ми, докато се върна” – мислеше си Годо и редеше пълните манерки зад него.
Годо се обърна да остави две манерки и видя зад него ботушите на французите. Пушките на Българските водоносци бяха на няколко метра настрани – на сухо.
Така ги плениха. На Йордан му потрошиха главата и ребрата, докато ги връзваха, защото не мируваше. От там се почна тяхното пленничество.
След няколко дневни разкарвания за разпити по френските щабове се озоваха във Франция. Двамата не ги разделиха. Йордан знаеше вече да псува на много езици и често го биеха. Най-после попаднаха в голямото имение на госпожа Сузана Корте. Малкото мъже в имението, които завариха, бяха старци, сакати или болни. Повечето от работниците бяха жени и поотраснали мочурляци. Тях двамата Мадам ги остави в конюшнята. С каруците трябваше да докарват от полето зеле, картофи, лук, дюли, инструменти и всичко, което се налагаше.
На Годо работата му допадна. Успокои се. Нямаше вече постоянното взиране отсреща, нямаше вече постоянния страх. Работеше упорито и всеотдайно. Спре някъде сред полето и хвърли в каруцата нещо намерено. „Може да потрябва” – разсъждаваше той, както би направил, ако си беше в България на село – при близките си. За тях мислеше вече, че и те са по-добре.
Така минаваше времето. От Гроздан той стана Годо – френско име, до края на живота му. Понаучи се да говори и езика на французите. Мадам често го караше да я вози първо из безкрайните имоти, после до близкия град на пазара. Храна му даваха от къщата. Обилна храна. Той пък хранеше и Йордан, който беше изпаднал в немилост, защото мернеше ли жена сама – веднага и налиташе. Няколко пъти по-ячките момчета го биха, но той беше упорит в мераците си. Затова го пратиха да чисти оборите от тора и да зарежда храна на многото животни. Бяха му оставили време само за спане. Но Йордан намираше време за всичко, и Годо всеки път го сварваше с разголена жена в сеното и плетено шише с вино.
Когато се прибраха Мосю и синът му – цяла седмица празнуваха. Всички се радваха. Войната беше свършила. Надеждата се разгоря. Една буца на гърлото на Годо го мъчеше за село. Яденето и пиенето не му се услаждаха. А Йордан го биха два пъти до умиране завърнали се фронтоваци – та Годо го лекува с кожи от закланите овце.
Мосю си знаеше работата и бързо сложи всичко в ред. Оране, сеене, косене, пръскане и бране – ставаше пред неговите очи. Работата не спираше и нощем. Годо спеше по пътя. Возеше Мосю, приказваха – но дремеше.
След войната всичко се търсеше и купуваше. Работниците в имението бяха доволни. Увеличиха им надниците и храната. Намалиха работното време. След едно малко закъснение, Мосю даде на Годо златен часовник. На когото разчитат, не трябва да закъснява. Нито един път не каза лоша дума, като че не беше пленник. С него приказваше винаги кротко и с усмивка. Годо вече се виждаше на село с този часовник. Който срещнеше – ще вади от джоба лъскавото време, и без да го питат, ще им казва часа. Как ли ще го зяпат ветренци!
Но пътуването до Виена отвя всичко. С новия костюм – дали някой ще повярва, че това е един работлив, кротко усмихнат пленник.
Господарите ходеха по фабрики, банки и пазари, а той зяпаше по сградите и витрините, и всичко му беше като на сън.
Там, във Виена – от български градинари научи, че Сандо Стамболийски е подписал „хен документен”. А сега де! Та Сандо е от най-близкото село до тяхното.
МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ!
Как и кога се е върнал от Виената – не помнеше, но каза на Йордан всичко, и подготовката за прибирането в България започна.
Работеха много. Станаха по-ниски и от тревата. Йордан вече не закачаше жените, а само разкошно усмихнат ги псуваше на български. Една вечер Мосюто дойде при тях. Носеше вино и месо. Пиха мълчаливо. Той ги гледаше леко усмихнат и пушеше. „Тоя щабняк е усетил нещо” – съскаше смирено Йордан. Но всичко стана като на военна карта. Каза им, че ако и той е на тяхно място – така ще направи. Но ако тръгнат по суша за България, още първите полицаи ще ги хваната и тикнат в затвор или лагер. Затова ги е уредил с параход до Турция – пък от там да се оправят, както могат. От него – толкова. Прави това, защото е доволен от тях. Даде им пасавани и пари – та като се приберат, да имат добро самочувствие в джоба.
Две седмици хвърляха въглища на парахода, докато стигнат в Цариград. После още една, докато Йордан обиколи бардаците и изтрезнее. Годо щеше да го зареже и тръгне сам, но приятелството им през тези години ги беше свързало здраво.
За ДОМА тръгнаха пеша – ще да харчат пари за трена? Преспиваха настрана от пътя и пак продължаваха към сладката среща с близките. Лятото беше топло. Една вечер в пущинаците на Странджа попаднаха на турски разбойници. Едва успяха поне живота си да спасят. Обраха ги до голо, а боя изтърпяха. В Пазарджик се разделиха със сълзи. Всеки искаше по-бързо да стигне ДОМА.
Годо се прибра, когато първите петли започнаха надпяването си. От налитащите кучета в тъмнината и своите и комшийските. Баща му го разглеждаше съмнително с фенера, но тяхното куче с радостно скимтене се галеше в краката му – показвайки на всички, които го наобиколиха, че това е свой човек. Двете му деца го гледаха страхливо – криейки се зад майка си, която с радостни сълзи целуваше ръцете му.
Но каква беше тази негова орисия?! Само седмица от както се беше прибрал – ПРЕВРАТ! Заедно с много мъже – куражлии от селото, и Годо отиде в шарената армия на Стамболийски. Новата власт – уплашена – не очакваща такъв масов отпор, отстъпи чак до Пазарджик на невъоръжените селяни. Годо и другите като него оставиха на гара Саранбей. Като не знаеха какво да правят, всеки даваше команди, но никой нищо не правеше. Организираха се само в бягството, когато задумкаха ордъята и закрещяха картечниците от незнайно откъде пристигащия и накъде отиващия влак. Всички се пръснаха кой на къде види.
Годо престоя в големия слог под тяхното лозе десетина гладни дни. Започнаха да се чуват гласове по пътищата и баирите: „Прибирайте се, брейииии!”.
И „невинните-виновници” се прибраха по домовете си. Номерът на съселянина им – Славейко Василев – успя. Несъвзели се още от страха и глада – почти всички бяха арестувани, заедно с тези, които не успяха да се скрият в първите дни, арестувани и после пуснати за примамка. Селата почерняха, обезлюдяха и погрозняха. Групи от военни, пияни цивилни и новоизлюпени простаци – превратаджии обикаляха от къща на къща. Писъците, грабежите и мръсотиите бяха по всяко време на денонощието. „Принципите”, които пишел Сандо в разкошната си министърпредседателска вила, не помогнаха нито на него, нито на друг.
Разпитите на арестуваните се извършваха под влиянието на изпитата ракия и вино. Всяка вечер товареха каруци с премазани от бой селяни и в пясъците край Марица ги довършваха с ножове, колове и лопати. Там ги и заравяха. Побеснели бездомни кучета разнасяха човешките парчета месо из пустото поле и виеха до скъсване. Една нощ войничето, което стоеше пред вратата, извика и Годо. В учителската стая беше като в мъгла от цигарите.
Мълнии на надежда ослепиха Годо. Това бе Йордан, който вече учудено го разглеждаше.
Биха го до сутринта и го изхвърлиха навън. Тръснаха го в една талига на връщане от Марица и по указание на Йордан „по-леко да не умре”, го откараха у тях. Шест месеца увиваха в пресни кожи почернялото му тяло. Шест месеца той гледаше ордените си – окачени на един пожълтял календар на стената. От Сръбската, Балканската и Европейската.
След години му дадоха и за „що е тръгнал срещу царот”...
Така си отиде дядо Годо от този свят.
Много хора не знаеха за евтините му ордени, но запомниха скъпата му усмивка.